„120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“ – път към спасението чрез себепознание

Противопоставени ли са психологията и християнството? Могат ли да взаимодействат помежду си? Борят ли се психологът и свещеникът на арената на човешката душа или работят за нейното спасение?
В последните години, дългият конфликт между двете страни постепенно затихва, благодарение на ползотворния диалог и осъзнаването, че именно познаването на себе си е неизменно условие за личното спасение.
От особено значение за края на тази дълга война са и нейните миротворци. Сред тях силно изпъква възхитителната личност на сръбския психотерапевт и православен  мислител Владета Йеротич.

Академик д-р Йеротич е роден през 1924 г. в Белград. Завършва медицински факултет, специализира невропсихиатрия и психотерапия в Швейцария, Германия и Франция. След това изучава богословие и работи в Психотерапевтичното отделение в болницата „Драгиша Мишович” в Белград. Неговите многобройни лекции, статии и книги съчетават не само дългогодишния му психиатричен опит, но и богословската му ерудиция, както и личното свидетелство на дълбоко вярващ християнин.
„120 въпроса и отговора от християнската психотерапевтична практика“ (Омофор, 2015) е впечатляваща колекция, събрала опита и мирогледа на Владета Йеротич за едни от най-големите човешки терзания, кризи, проблеми, и то през призмата на православната вяра.

В тази книга човек надниква предпазливо, но съвсем скоро, потънал в страниците ѝ, усеща онази небесна лекота, която идва след всяка искрена изповед, а същевременно се чувства приет и разбран, като след разговор със стар приятел.
Владета Йеротич предоставя отговорите на множеството въпроси, отправени към него от всякакво естество, попили мъката от тежките житейски моменти и трудни изпитания:

„Моят избор може да изглежда и пристрастен. Приемам такава забележка. Избрал съм въпросите, измъчвали лично мен, над които съм размишлявал дълги години. В подкрепа мога да изтъкна и относително широкия интерес на публиката към тях. Трябва да подчертая, че хората, които ми поставяха тези въпроси, бяха на различна възраст, с различна професия и пол, бих казал, че преобладаваха по-младите и тези на средна възраст, главно образовани и високообразовани“.

Авторът представя тези своеобразни разговори в три части, насочени както към тези, които все още търсят Бога и своя ориентир в пътя към Него, така и към вцърковените християни. Но основната си цел описва така:

„Единственият ми стремеж и желание беше да събудя у някои от читателите истинска потребност да останат или да станат упорити в трудната житейска задача на всеки човек – опознаването на себе си. Вероятно това е и най-трудната задача в живота, тъй като, по думите на свети Исаак Сириец от VІІ век, „по-лесно е да видиш ангели, отколкото да опознаеш себе си“, но единствено със себепознанието като доживотен процес човек ще може да се доближи и да разбере (с ума и сърцето си) вечните истини на християнската религия.“

По трудния път на себеопознаването ни превежда Йеротич, показвайки ни пластовете и дълбините на човешката душа и доказвайки, че психологията може и трябва да бъде част от християнския друм на всеки вярващ. Психологията не само не е враг на вярата, но тя помага за пълноценното ѝ изграждане и общение с Бога. Това благодатно взаимодействие е особено добре илюстрирано в отговора на въпроса „Как да спасим онзи, който мрази?“:

„Той, горкият, не предполага, че мразейки някого или нещо у другия, мрази себе си, и то някои силни, но скрити собствени лоши черти. Изглежда невъзможно да обичаме или мразим несебично! Можем да обикнем Бога, а и човека несебично, но не можем да намразим някого несебично. (…) Впрочем да предположим, че някой човек наистина ни мрази. Не можем да не се запитаме защо ни мрази. „Намрази ме без вина“, се казва някъде в Давидовите псалми. Психологически не бих се съгласил с това твърдение. Възможно е човек да не може да си обясни защо мрази някого, въпреки че такова неясно чувство е мъчително и за най-простия човек. Следователно мразим някого или нещо, поради някаква причина. За какво? Трябва да открием това, но именно откриването на причините не допада на хората, защото от тях се изисква усилие и от страна на чувствата, и на ума, което те не биха искали да положат за намиране на истината.“

По аналогичен начин, през парадигмите на психологията и богословието, са разгледани множество душевни страдания, анализирани са основни проблеми, съпътстващи израстването на човешката личност, както и трудните изпитания по пътя към Бога. В тези анализи двете доктрини вече просто вървят успоредно една на друга, но те си взаимодействат, така че да се превърнат в сигурен щит, с който човек уверено да преодолява трудностите в живота си, да не изпада в отчаяние, да не губи посока и цел. Но основното, в което православието и психологията са в неразривен синхрон, е умението да прощаваме и обичаме – както другите, така и себе си:

„Човекът е този, който не може да прости на себе си. Но не човекът е съдия, а Богочовекът, и Той променя всичко това“. Ето истинната психология и психопатология на човека! Човек по своята „природа“ щеше ли да бъде в състояние да прости, ако в него не беше, от сътворението на света и човека, скрит Богочовекът, Който прощава? (…) Ако старозаветният морал е представлявал Закона, според който човек е трябвало да постъпва, за да бъде приет и обичан от Бога, Христос е дошъл в света не само за да примири Бога с човека, но и за да му напомни, че Бог го е сътворил от любов и за любов, и то – свободен“.

За поръчки от издателството: фондация „Покров Богородичен“, издателство „Омофор“, бул. Черни връх 68, София 1470, тел. 0886 149 991.
За онлайн поръчки от сайта на издателство “Омофор”: ТУК>>>
За онлайн поръчки от ателие-книжарница „Къща за птици“: ТУК>>>

Текст: Зарина Василева